ВКС с важно ТР №1/2023г. относно арбитражната клауза при цесия
Висшия адвокатски съвет сезира съда по повод вече установената противоречива практика на ВКС за това дали при прехвърляне на вземане то преминава към новия кредитор и с клаузата за разрешаване на спор при неизпълнение на задълженията по договора от арбитражен съд, като синтезът на решението гласи следното:
При цесия арбитражната клауза следва вземането, като допълнително се пояснява, че не се изисква изрично овластяване за включване на арбитражно споразумение в договор, а е достатъчно да е налице упълномощаване за сключването на самия договор.
Точната формулировка на диспозитивите на тълкувателното решение гласят :
„Арбитражният съд е компетентен при прехвърляне на вземане да разгледа и решава спорове между приобретателя на вземането и длъжника на това вземане по силата на арбитражно споразумение/клауза, сключени между прехвърлителя и длъжника“. „За сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, е достатъчно упълномощаването за сключване на този договор, без да е необходимо изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение“.
Търговската колегия на Върховния касационен съд (ВКС) в ТР №1/2023г. отговаря на следните спорни въпроси:
1. „Компетентен ли е арбитражният съд при прехвърляне на вземане да разглежда и решава спорове между приобретателя на вземането и длъжника на това вземане по силата на арбитражно споразумение/клауза, сключена между прехвърлителя и длъжника?“
2. „За сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, достатъчно ли е упълномощаването за сключване на този договор, или е необходимо и изрично овластяване за сключване на арбитражното споразумение?“.
За да отговори на първия въпрос съдът напомня, че съгласно чл. 99, ал. 2 от ЗЗД при цесия върху приобретателя преминава прехвърлимото материално право заедно с принадлежностите му, ако не е уговорено противното. Тоест наред с вземането, привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, цесионерът придобива и правото на защита на прехвърленото му материално право.
„Въпреки прогласената в закона самостоятелност на арбитражното споразумение, арбитражното споразумение е зависимо от прехвърленото право, чиято защита осигурява. Задължителна предпоставка за сключване на арбитражното споразумение е наличието на материално правоотношение, по което да е възникнал или може да възникне спор. Доколкото в резултат на арбитражното споразумение се десезира държавният съд – чл. 8, ал. 1 ЗМТА, и се възлага на арбитража да разреши спора, свързан с вземането – предмет на цесията, това споразумение обслужва вземането и способства за неговата реализация“, посочват върховните съдии.
Набляга се, че: „Макар да притежава характеристиката на самостоятелен процесуален договор, арбитражното споразумение следва да бъде прието за принадлежност на прехвърленото материално право“.
В тълкувателното решение се подчертава, че изброяването на принадлежностите към вземането в чл. 99, ал. 2 ЗЗД не е изчерпателно, прави се аналогия с разрешението в ТР №2/2019 г. на Гражданската и Търговската колегии на ВКС за правото на иск по чл. 135 ЗЗД при цесия и се стига до извода, че арбитражното споразумение има качеството на принадлежност.
„В обективното национално право не съществува разпоредба, която да ограничава прехвърлянето на арбитражната клауза или да въвежда допълнителни изисквания за прехвърлянето ѝ, неспазването на които би могло да бъде основание да се приеме, че при договора за цесия арбитражната клауза не се прехвърля. Напротив, съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД принадлежностите към вземането преминават върху новия кредитор, освен ако не е уговорено противното. В същия смисъл е и международната арбитражна практика, в която се приема постановката, че арбитражната клауза се прехвърля заедно с материалния договор, освен ако с договора е изключено такова прехвърляне“, заявява ВКС.
Той напомня, че принципът, че договор между две лица не може нито да ползва, нито да вреди на трето (res inter alios acta), не е основателен аргумент за отричане на качеството на арбитражната клауза на принадлежност към прехвърляемото материално право. „Както уговорените между страните по материалноправния договор обезпечения преминават към цесионера, без да е необходимо той да ги учредява наново, така преминава и арбитражната клауза към цесионера поради акцесорния си характер спрямо вземането. C цедиране на вземането се променя единствено личността на кредитора, но изборът на арбитраж не се прави с оглед личността на кредитора intuitu personae, а с оглед доверието в конкретно избрания арбитраж и предпочитането му като способ за осъществяване на процесуалноправна защита“, казват върховните съдии.
В решението се излага доводът, следващ практиката в Европейската практика, че много често именно арбитражната клауза да е ключова за интереса на цесионера да придобие вземането и се напомня, че смяната на кредитора генерално не поставя длъжника в по-тежко положение. От друга страна преминаването при цесия на уговорките, свързани с разрешаването на спорове, постигнати между първоначалните страни по договора, гарантира предвидимост в отношенията между страните и по този начин брани по-справедливо техните права.
Във втората част от тълкувателно дело – дали се изисква изрично упълномощаване за сключване на арбитражно споразумение, върховните съдии посочват, че няма правна норма, която да поставя такова изискване за валидността и за пораждане на правните последици на сключена от пълномощник арбитражна клауза:
„Разпоредбите на чл. 19 ГПК и на чл. 7 ЗМТА, които уреждат арбитражното споразумение като предпоставка за подведомственост на спора на арбитражните съдилища, за компетентността на арбитражния орган и за стабилитета на арбитражното решение, както и останалите разпоредби на ЗМТА, не предвиждат за сключване на арбитражно споразумение от пълномощник да е необходимо изрично пълномощно“, пишат върховните съдии. Те допълват, че становището, че за сключване на арбитражно споразумение, което е част от материалноправния договор, е достатъчно упълномощаването за сключване на този договор, без да е необходимо изрично овластяване, изцяло съответства на постановките в т. 1 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
„Арбитражното споразумение не може да се квалифицира като разпоредително процесуално действие и съответно за него да се приложи по аналогия режимът на упълномощаването за извършването на такъв вид действия, уреден в чл. 34, ал. 3 ГПК, съгласно който упълномощаването следва да е изрично. Арбитражното споразумение не съдържа отказ от правото на иск, защото, сключвайки го, страните не се отказват от правото си да получат решение по възникналия между тях правен спор“, констатира ВКС, като набляга, че това не изключва възможността изрично да се изключи от обема на представителната власт на упълномощителя сключването на арбитражно споразумение:
„Налице са достатъчно законово уредени защитни механизми, гарантиращи, че интересът на упълномощителя ще бъде съхранен, а не застрашен, ако той не е изрично посочил, че овластява своя пълномощник да сключи арбитражно споразумение. Такива надеждни защитни механизми са уредени в чл. 38 и чл. 40 ЗЗД, които целят именно да бъде защитен представляваният от евентуална злоупотреба с доверието му, извършена от пълномощника, било като се договаря сам със себе си, било като се сговаря с трето лице във вреда на представлявания“.